Движение по сцената – да ходим или да не ходим. Това е въпросът!

Днес искам да обърна внимание на един проблем, който е обратното на това да застанем статично на едно място и да пеем някакво „диво рок парче“. А именно на това, когато на сцената певецът се разхожда безцелно в ляво и в дясно, обръща се с гръб без видима причина и, пеейки отива към дъното на сцената. Прави всичко възможно да ни покаже, че не се интересува от това има ли някой в залата или не. Внушава ни или поне така си мисли, че прави, че той е някаква супер звезда, която ние сме длъжни да гледаме, слушаме и ТЪРПИМ безхаберното и към нас отношение.

Вероятно такова поведение е следствие от вътрешни притеснения и страхове. Вероятно е криво разбрана позиция на това що е артистизъм и свобода на сцената. А може и да е просто и целенасочено поведение… Не знам и ако не става ясно от поведението на артиста на сцената, то тогава не ме и интересува каква е причината. Не трябва да ходя зад кулисите и да питам защо и как се обяснява едно или друго действие на сцената. Както е казал един мъдър човек и невероятен писател „Ако в първо действие има пушка, то тя непременно трябва да гръмне до края на представлението!“ А. П. Чехов. Та на този принцип не трябва да се обяснява нищо, което се е случило на сцената. Просто трябва с развитие на произведението на публиката да ѝ стане ясно всичко, което вижда и чува.

Движение по сцената – да ходим или да не ходим. Това е въпросът!

Не става дума артиста да е въодушевлен и увлечен от шоуто, а публиката да е ангажирана и увлечена от това, което става на сцената. Става дума за споделяне на емоции двупосочно. Но ако артиста не споделя, а той има и водеща роля в този диалог, то как очакваме публиката да сподели с него своите емоции? Всъщност ще потретя за двеста хиляден път, че ние се учим да лъжем от сцената. Споделянето на емоции от страна на артиста всъщност е добре репетирана роля. Не че не се случва да преживяваме историята, която разказваме пеейки. Случва се, но не може да е на всяка песен. Няма как. Няма време да се настроим между песните, за преживяваме всяка история. Но това вече сте го чели и чули в другите ми публикации и видео материали, нали?

Да се върнем на движението по с цената. То привлича вниманието на хората. Ако имаме соло или певецът пее всеки който се мести по сцената ще привлича вниманието на публиката. Тоест, не бива да си мислим, че няма да ни видят ако решим да си оправим нещо или просто да отидем в другата страна на сцената така, някак си спонтанно и непринудено. Артистично някак си. Докато колегата пее или свири ние ще се превърнем в център на внимание. Ще отклоним фокуса от важния в момента елемент към второстепенен или изобщо не важен такъв. А това няма да донесе никому нищо добро. Същото е и ако тръгнем да обикаляме безцелно сцената, както вече споменах. Хората ще очакват от нас да разберат каква е причината за нашето „блудство“. Ще искат дори инстинктивно да се „помирят“ с това, което виждат и за сега не им е понятно. Това са напълно естествени процеси, които текат в мозъка на всеки човек.

Дори ако се върнем в началото на човешкия род, тогава, когато сме били повече животни, отколкото разумни същества ще видим, че ние сме реагирали на движение и шум. Това е инстинкт за самосъхранение. Това може да се нарече в днешно време любопитство, но се корени в онова далечно минало, когато секундата невнимание е коствала живот. Тези инстинкти не могат да бъдат забравени или преодолени лесно. Още повече ако не се стремим към това. А публиката няма причина да се отучва от такива генетично предавани модели на поведение, които гарантират дори и в днешно време сигурността ѝ.

Трябва да се научим да привличаме вниманието на публиката към важния момент от изпълнението си. Вероятно сте чували така наречения „туш“ от барабанистите. Изпълнява се обикновено в цирка, когато предстои опасен и вълнуващ номер. И още по-точно, за да подготви кулминацията на номера. Защо се прави? Именно защото вероятно в този момент на сцената има „статика“. Артиста се съсредоточава в следващата си много опасна стъпка. Но ние имаме нужда да бъдем водени. Седим и слушаме барабана и тремолото, което барабаниста свири. А той гледа артиста и в момента, в който той скочи, хвърли ножа, самозапали се или си сложи главата в устата на лъва удря чинела. И така ни подсказва, че ТОВА Е НЕЩОТО, което трябва да видим и чуем.

По този начин трябва да се отнасяме към изпълнението си на сцената. Нищо, че не сме в цирка. Нищо, че нямаме жив оркестър и барабанист, който да свири туш. Трябва да градираме поведението си във всяка песен по отделно до нейната кулминация. Ако имаме повече от една песен да изпълним, то тогава и в общият ни мини или голям концерт трябва да подредим песните така, че да има естествена градация към кулминацията на концерта ни. И тук не става дума само за темпо и добре познатия ни метод „Една бърза песен, следвана от една бавна песен“. Тук става дума за сценарий на собственото си шоу. За ясна визия къде искаме да „заведем“ публиката. Какво искаме да и внушим. Какво ни е общото послание… Много въпроси, които поставяме пред себе си, отговаряме им и създаваме шоуто си.

Привличането на вниманието може да става с движение ( жестове и танци ), с кратки разкази или просто анонси на песните. Не на всяка песен е нужно да се прави анонс или нещо специално. Но, когато това се прави трябва да е добре измислено, репетирано и научено. Тези движения са също така и споделени моменти. Споделянето на история може да ни дари с нови фенове. Споменаването в анонса на нещо важно за публиката ще ни направи част от събралото се множество и хората ще ни приемат много по-добре. Има много и различни техники за такова общуване.

Ще ви разкажа една история. Тъй като тя не е хвалебствена няма да спомена името на певеца, който е и мой приятел, но който е главен герой. Града също няма да ви кажа кой е. Имах честта да наградя с участие в организиран от мен международен фестивал ( не става дума за конкурс, а за събитие с хонорари, участие на артисти от над 7 – 8 държави и т.н. ). Събитие то се засне от БНТ и за целта се прави репетиция със звук и светлина. По този начин всички служби са уведомени какво и как ще се случва на сцената. Камерите са на най-добрите възможни места. Няма да казвам, че въпросният човек отказваше да репетира, защото „си знаел всичко“. Е да де, ама ние не му знаем нищо от това, което ще пее и прави на сцената. Добре. Дойде. Репетира. На концерта по своя воля и желание по средата на песента скочи в публиката и започна, пеейки да се разхожда между редовете. Супер звезда на концерт в действие! В резултат на тази спонтанна импровизация осветителите, поради липса на предварителна яснота не бяха подредили достатъчно сценично осветление насочено КЪМ залата. Въпросният певец пя в пълен мрак и поради технически причини песента му не влезе в телевизионното излъчване. Това е! В следствие на импровизации и липса на координация губим. Така нареченият „следач“, този мощен прожектор, който винаги осветява артистите фронтално се оказа не достатъчно мощен, за да покрие техническите изисквания на телевизията. И това, защото не е репетирано предварително, не е подготвено както трябва. Излиза се на сцената и се реагира спонтанно на всяка хрумка.

Движение по сцената – да ходим или да не ходим. Това е въпросът!

Да се върна на първоначалната идея за това, че на сцената трябва да имаме ясна представа какво правим и защо. Ако някой пита как става – с репетиции, анализ, упражнения… Нищо не се случва просто така. Ако беше лесно и просто, то тогава танцьорите нямаше да репетират до припадък всяко движение. Нямаше да се стремят до съвършенство да постигнат синхрон. При певците е същото. Трябва да се достигне съвършенството на образа до степен да го изпълняваме при всякакви условия. Защото промяната на условията често пъти притесняват артиста. Но ако той добре знае ролята си, то нищо няма да му попречи да се съсредоточи върху онези промени, които са нови за него и трябва да им реагира подобаващо.

Преди да излезем на сцената трябва да сме на ясно, че всичко, което правим сме го пробвали в репетиционната зала, научили сме го и можем да го повторим три пъти без да се видят значителни разлики. След това можем да си позволим да помислим за „спонтанни импровизации“, които да подготвим и ако има условия да направим. Тоест, да си подготвим вариант за кратък разговор с публиката ако тя е настроена за такова нещо ( по-скоро успеем да я настроим ). Или пък да опитаме да я накараме да направи нещо – да пляска с ръце, да пее с нас нещо, което ѝ показваме на момента… Но това се уточнява, че може да се случи и ще се случи ако техническите служби чуят или видят знак от сцената, който не бива да се разбира като ЗНАК от самата публиката. Трябва да е дума или жест или трето нещо, което да подскаже на службите, че предстои промяна в програмата и следва това, което говорихме на репетицията.

Не мислете, че е трудно, страшно и скучно да подготвите изпълнението си така, че да не се вижда безцелно лутане по сцената. Не мислете, че пиша това само, за да ви накарам да се упражнявате повече. Не мислете, че тези думи са случайни, защото в Интернет е пълно с доказателства за правотата им. На един клик разстояние са от вас. Просто опитайте следващия път да общувате с публиката по-подготвено и по предварително очертан път – като цел и посока, като образ и роля.

Ако ви се струва трудно знаете къде и как да ме намерите! Аз винаги съм на разположение да ви помогна.

Не се колебайте да се свържете с мен ако ви предстои събитие на сцена. Можете да ме намерите ТУК или на линковете по-долу. Можете да проверите и какво НОВО има за вас в сайта ми.

 

При интерес можете да намерите книгата ми „Пеещото тяло“, като натиснете върху заглавието ѝ или ТУК.

 

Ако възникват въпроси можете да ми пишете ТУК!

Също така можете да ме намерите във Facebook!

Присъединете се към групата за Сценично поведение!

Подпишете се в канала ми в YouTube!

Присъединете се към моя канал в Телеграм!

 

УСПЕХ!