Понякога един жест или поглед казват много повече от 1000 думи.
Не ме слушайте – гледайте ме! Много пъти съм чувал така майка ми да направлява шофьор на такси или приятел, в чиято кола се возим. Не, никога не е имала проблем с ляво и дясно или посоките на света. Всъщност, като всяка жена и тя не винаги можеше да се ориентира в каква посока да поеме за кратък период от време. Просто когато си под напрежение или бързаш това, което казваш със словото и това, което казваш с тялото се различава много. Понякога е радиално противоположно.
Колко пъти сте виждали някой да пее песен за любов, да повтаря 100 хил. пъти от сцената: „Обичам те!“, но да прави жеста „Стоп!“? Изправена срещу нас длан, която всъщност изобразява стена. А колко пъти сте виждали някой да пее уверено нещо от рода на: „Аз съм победител…“ или „Аз не се боя…“ и в същото време прави крачка назад? Има друг вариант, който по-скоро се отнася към позицията на сцената, отколкото към жеста, на е неразривно свързан с по-горе представените примери. Всички сме виждали изпълнители, които застават възможно най-дълбоко, най-далече назад на сцената и в същия момент изпълняват призивна, радостна песен. . .
Всичко това са объркани послания. Текста казва едно, а поведението ни обратното. Тоест, публиката е объркана до максимална степен. Не знае на какво да вярва. Но разбира най-важното – изпълнителят не е готов, не е искрен и най-вероятно се бои от публиката. Страхува се, че ще разберат, че не е използвал правилно времето си да се подготви по-най-добрия начин и да направи изпълнението си запомнящо се с прекрасно пеене, актьорска игра и контакт с публиката.
Какво мога да ви посъветвам? Ако до сега не е станало ясно, то тогава ще го напиша, за да разсея съмненията. Репетициите не са само за пеенето. Те са за костюма, поведението, танците, техниката, комуникацията с публиката и всичко, което се случва или може да се случи на сцената. Те са за създаване на сценични навици, които да бъдат прилагани по време на нашето изпълнение.
Често пъти давам като пример едно мое дългогодишно твърдение, което беше потвърдено от Бон Джови на концерта му в София преди 8 години. А именно, че при стресова ситуация ние се връщаме автоматично към това, което знаем най-добре. Към това, което тялото и мозъка са запаметили до автоматичност.
Преди 8 години на концерта в София Джон дойде болен от Южна Африка и след два часа концерт от умора и от болестта получи проблем в гласа си. До този момент бе повече от прекрасен артист на сцената. Комуникацията, поведението му, артистизма му – всичко това на много високо ниво. Но ако познавате стила му на поведение ще знаете, че той пее със затворени очи и държи микрофона с две ръце. Не е така, когато говори с публиката.
