Страх ме, но много искам да пея пред публика!
2 варианта за справяне със страха.
Всеки го е страх от нещо или някого. Тъмното, светкавиците, родители, хулигана на махалата, да говорим или пеем пред публика, да споделяме чувствата си. . .
Когато бях дете баща ми, композиторът Димитър Кърнолски ръководеше детска вокална група. Често се случваше по празници някой от учениците му да отсъства, а групата да трябва да пее. Характерното за групата беше, че пееше на няколко гласа, но имаше и много солови песни и партии. Сами разбирате колко е трудно да замениш солиста в последния момент. Да не говорим за костюми и реквизит, които трябва да се обличат и ползват от друг човек. Често пъти се е случвало да дойде при мен и да каже – днес имаме концерт и ти ще пееш това. Директно и без предупреждение.
Мислите, които са ме вълнували са били много сходни до мислите на всеки, който има страх от сцената. А това е така, защото основно ние се боим от това какво ще кажат другите! Сега прибавете, че групата беше момичешка, че бяхме на по 10-12 години и че аз харесвах поне две момичета от групата в един и същи момент. Най-важното е, че не трябва да изложа и баща си. Не трябва да го разочаровам! Беше ме страх и имах много поводи затова.
Да, днешният д-р Мартин Кърнолски в детството си по нищо не се различаваше от всяко друго момче или момиче от неговото поколение. Същите „болести“ на социума мъчеха мен не по-малко всеки друг. Дълъг път съм извървял, за да стигна до положение да не ме е страх да стъпя на сцена и да пея или говоря. Телевизията и радиото бяха държавни и влизането за интервю там беше изключителна рядкост и привилегия. Концертите бяха помпозни по идея и не до там добре изпълнени на практика. Но страховете бяха огромни и ние преживявахме всичко много силно. Не че не е имало и такива, които не се бояха. Имаше. Всъщност може и да се страхували, но не са го показвали. Малко бяха тези, които видимо се забавляваха да са на сцена. С други думи нито знания можеше да получим от някъде, нито имаше как да натрупаме нужния опит. Аз успях да преодолея тези си страхове. Отне ми време, положих усилия и сега вече уча другите на това как да се справят добре със сценичните си изяви и страхове.
Добре, но как да излекуваме една такава „болест“, един такъв страх?
Съществуват два начина – шоков и постепенен. И в двата случая има едно основно общо условие, без което няма как да се случи успеха ви – да се подготвите максимално добре за това, което ще правите на сцената. Да си научите песента, танца, движенията, да репетирате с костюма и т.н. Друг въпрос е за подготовката преди самото изпълнение на сцена какво да направите, но всичко това вече нееднократно съм развивал в своите МАТЕРИАЛИ. А в книгата ми „ПЕЕЩОТО ТЯЛО“ съм отделил един от първите раздели изцяло за подготовката преди изпълнението.
Да се върнем на методите. Първо с шоковия метод ще ви запозная. Преди повече от 30 години, когато служих в българската армия заедно с мен беше и известният български режисьор и актьор Съни Сънински. Заедно правехме детски мюзикъл, театър за деца, за възрастни, куклен театър за възрастни и деца и един много интересен моноспектакъл „На смях“ по поемите на Валери Петров. Тогава за пръв път осъзнах този метод въпреки, че ние сме го ползвали нееднократно. Да. Всеки един от нас го е ползвал по един или друг повод.
Какво направи Съни? Събра ни и каза – трябва да си определим срок, да запазим залата иначе НИКОГА няма да свършим със спектакъла. Така и направихме. Съни учеше текст наизуст денонощно и навсякъде. Все пак шоуто ни беше цял час дълго. Нашият приятел Явор Байчев, сега художник, правеше декорите. А аз създавах музиката за спектакъла. В уречения ден и час залата бе препълнена, защото нас ни знаеха като „онези тримата“. Друго важно нещо бе, че в град като Нова Загора с население от 15 хиляди човека няма кой знае какви събития. Третото бе, че ние така бяхме рекламирали събитието, че просто залата не пое всички желаещи.
И така – мечка страх – мен не страх!
Скочихме в дълбокото, прерязахме мостовете за връщане и свършихме работата. Така направихме с детския мюзикъл после, и с други спектакли и събития, които организирахме. Както се казва 5 минути ( или един час ) позор, но ти вече си направил най-важната крачка – преодолял си себе си!
А сега втория метод. Той е по-популярен. Вероятно, защото е по-лесно реализуем. В какво се състои той? Когато, както и в шоковия метод, сте си научили материала, който ще представяте на сцена започвате пред малки групи публика. Предимно близки: куклите и играчките, после мама и татко, после и баба и дядо. Следват бедните комшии и нещастните съученици. А от тук до зала №1 на НДК или стадион „В. Левски“ остава само една крачка, нали?
No comment